Посвещавам този сайт на единственото и най-прекрасно момиче, което обичам много! Ще слагам в него нейна поезия и проза.



Ако искате да коментирате сайта посетете акаунт във фейсбук
или моят блог!


Counters
Counters

К р и с и
crisis@mail.bg



+ по- голям шрифт | - по- малък шрифт


ТЕ ЩЕ ГОВОРЯТ ВМЕСТО МЕНЕ

Понякога чувствам безкрайна умора-
умора вечно да говоря-
да защитавам
това, което чувствам,
което мисля, което опознах
и винаги ще зная…
Сега-
когато вече писах за всичко това,
ще оставя стиховете ми
да говорят вместо мене.
Навярно ще го направят
много по-добре.
Ще говорят вместо мене.
А аз- вместо да говоря-
вече ще пея.
Ще имам свобода в песента,
в мелодията, в потока на гласа…
Вече те ще говорят вместо мене.
А аз ще пея…


12.02.2002


Аз и ти !




ТЕЧЕ СЪЩАТА РЕКА

“Тя е ангел.”- казва той.
“Той е ангел”- казва тя.
И не могат да намерят в себе си покой
те на таз земя…

Епоси и легенди все същото разказват,
тече все същата река…
Легенда вече се ражда,
щом пъпната връв на рожба се прерязва…
Легенда- момиче и момче…
Легенда- майка и дете…

Текат реки.
Строят се градове.
В пустинята- сред безбрежните пясъци
цъфтят оазиси…
Безброй срещи и раздели…
А всъщност срещата е само една-
срещата със любовта…
И в сърцето на рожбата,
тръгнала сама,
по света,
спомен за дома остава…

Среща и раздяла.
Все същото се повтаря
от древни времена…
Всеки път отново жива
ражда се легендата на любовта…
Толкова пъти досега.
А легендата я носи песента,
мелодията, гласа…
Отронва се нова сълза.
Тече все същата река…
Във вените на човешката съдба…
Момиче и момче.
Майка и дете.

“Той е ангел”- казва тя.
“Тя е ангел”- казва той.
Така родените на таз земя,
не могат да намерят
в себе си покой…
Винаги нейде скитат по света,
в живота- огън и зной.
Тече същата река…
Вечната легенда няма покой.

“Той е ангел”- казва тя.
“Тя е ангел”- казва той.



10.03.2002


ФЕНИКС





МЕТАМОРФОЗАТА

Според едно предание на древногръцката митология олимпийските богове Хермес и Афродита толкова много се обикнали, че се слели и се превърнали в едно същество- хермафродит…

Изтеглете Феникс.






ПО ПЪТЯ


“Как се казваш в очите ми?
Как се казваш по пътя ми? (Д. Воев)


Вървим
по пътя,
по който
всеки е сам…
Искам да дам ръка
на всеки, който върви
по пътя,
по който
всеки е сам.
Но никой не може
да направи това-
не е позволено…


И аз не мога да подам ръка
на теб-
когото обичам
или на който и да е,
по пътя,
по който
всеки е сам.
А така исках да повървим
ръка за ръка-
поне за ден, два…
И може…Може- за ден, два.
Дори за цял живот-
до смъртта…
Но не можем да вървим вечно
ръка за ръка
по пътя,
по който
всеки е сам-
пътят към безкрайността.
Пътя на самата душа…


Така че не чакай…
Аз чаках…Но ти не чакай ръка,
когато вървиш
по пътя,
по който
всеки е сам…
Как искам моята да ти подам-
но не е позволено!…


И аз вървях,
и все още вървя
сама…
И ти ще трябва…
И той… И тя.
По пътя, по който
всеки върви сам.
Пътя към безкрайността…


Но знай-
макар че няма да можем
да вървим ръка за ръка,
аз ще нося
винаги в джоба си-
в джоба на свойта душа-
твоя снимка
по моя път към безкрайността…


P.S. И бъди спокоен-
няма да загубя
твоята снимка
по пътя към безкрайността,
защото джоба не се къса,
когато е джоб на една душа,
която върви по пътя си сама…


И не ще забравя да се моля
и твоята да върви успешно
по пътя си сама.
Пък кой знае-
може и да се слеем накрая
веднъж завинаги
в безкрайността.
Както това никога не става
на тази земя…
Да се слеем- всички ние-
след цялата ни самота-
душите, намерили
пътя към дома…


13.01.2004




"IN VINO VERITAS"






ЕДИНЕНИЕ



“При все че съм един, Аз ще стана много” (древноиндийска мъдрост)


Родени сме и умираме сами…
Но в любовта
едно цяло сме били…
Това нашепва мъдростта
на нечии сърца.


Някога –казват-
Духът се бил
разединил-
на безброй малки частици,
чрез нас- капките отделни
в океан- чрез любовта
отново за да се съедини…


Разпаднал се за да познае себе си,
да се обикне
и пак да се слепи-


като парчетата на счупена
с неволно движение
на хиляди парчета чаша,
която се моли за нов живот
в единението да се роди…



Духът се разпаднал
на безброй парчета,
за да избяга от свойта самота,
но всъщност само отредил така
на своите частици
крехкост и още по-голяма самота….
Отредил им отчаяние
в отделеността,
в- често- безполезността
на парченце стъкло,
забравило за произхода си-
от някога счупената чаша,
блестяла цяла в свойта красота…


И обрекъл Духът така
да се порязват едни други
безбройните частици,
вместо да се слепват
отново във чаша,
защото твърде рядко пасват си
като в пъзел,
с техните ръбове остри…
Сякаш не разединил,
а счупил се Духът!


И единението в красива чаша,
така трудно е сега…
Чаша, от която да се пие
пълноценно на живота течността.
Вместо това разляла се е
на щастието и несамотата
живителната течност
по пода на живота,
по коравата земя,
когато пръснала се чашата
на режещи парчета…


Така безбройните частици на Духа
започнали сами да се лутат-
трудни за лепене,
загубили спомена
за единната чаша,
пълна с течността
на щастието или забравата,
с течността на любовта-
онази- безусловната…


Едно и също са
убиец и новородено дете
за позналото Духа сърце…
Едно и също са
насилник и жертва,
дявол и ангел,
вълкът и агнето,
птицата и човекът без криле…
Но с тази мъдрост трудно се живее
в света- с толкова граници
и ръбове остри,
свят на натрошени стъкла,
по които порязват се босите крака…
На мъдростта.
Боси- заради отвореното сърце,
което се моли едновременно
и за убиеца,
и за новороденото дете,
за невинното,
както и за вече омърсеното сърце…
Или за омърсените само ръце…


Духът се пръснал
на безброй частици,
с окървавени от търсене ръбове,
все по-остри и сами…
Орисани от Него да търсят
свойто единение
и светлина…
Но често в плен на мрака,
орисани от трудната си,
нащърбена като счупено стъкло,
остра съдба…


05.01.2003



-----



БУКЕТ ОТ НЕЗАБРАВКИ


“My pain is self-chosen,
at least I believe it to be…”
“Аnd yet I find repeating in my head:
If I can’t be my own I’d feel better dead”
(Layne Staley- “Nutshell”)



Не искам да забравя
откъде съм дошла.
Не искам да забравя
свойто минало-
изранено-
като Исусовите нозе…


Зная- сега имам
всички шансове
да бъда щастлива-
имам младост и красота…
Но ако цената
на моето щастие
е забрава…
…То аз не бих платила
такава цена.


Не искам -дори за миг!-
да забравя
накъде така дълго вървях!
И накъде отивам…
Не искам да забравя
коя съм!
И пак да бъда
чужда на себе си…
Твърде дълго била съм!


Затова- ако се налага-
на щастието си
гръб ще обърна.
Но поне ще живея истински!
И това ще усеща всеки,
който някога ме прегърне…


Аз искам да помня…
Ние продължаваме
истински напред
само със старите рани,
които няма да се затворят,
докато е жива
паметта ни…


Толкова трудно
намерих себе си.
Не бих се загубила пак-
дори заради своето щастие…


В тъгата си
аз се пречиствам.
В истината-
аз съм красива…
В болката
аз съм себе си.
И затова
по някакъв странен начин
аз съм щастлива…



21.05.2004




НИКОГА НЕ КАЗВАЙ "НИКОГА"


Никога не казвай “никога”.
Никога не казвай “сбогом”!
Ние ще се видим пак,
надявам се…


Нали тази вселена е така голяма…
Все ще си направим
някъде другаде среща…
На друго място, в друго време…
Освен тук и сега.


Късно е –догаря-
отдавна запалена-
свещта…
Но аз няма да спра
да се моля за това…
Да знам, че ще се видим пак,
че ще се виждаме
отново и отново…
Някъде. Някога…
Освен тук и сега.
Които все ни притискат
с бремето
на времето…


Аз нямам избор.
Трябва да избера вечността.
Изпълнена докрай
с молитвата .
на любовта



02.04.2005